Защо все още не сме клонирали човек?

През 1996 г. овцата Доли стана първият успешно клониран бозайник. Мнозина смятаха, че това ще катализира златна ера на клонирането и съвсем скоро ще имаме човешки клонинг.

Някои анализатори твърдяха, че клонираните хора биха могли да играят роля в изкореняването на генетичните заболявания. Според други процесът на клониране би могъл в крайна сметка да премахне вродените дефекти (въпреки че изследване на група френски учени през 1999 г. установи, че всъщност може да се случи точно обратното).

Защо почти 30 години след появата на Доли все още не са клонирани хора? Поради етични причини, технологични пречки или просто не си заслужава усилията? Ето какво пише изданието Live Science по темата.

Метод и етика на клонирането

При всеки опит за клониране на човек най-вероятно ще се приложат техники за „репродуктивно клониране“ – подход, при който се използва зряла соматична клетка, най-вероятно кожна. ДНК, извлечена от тази клетка, ще бъде поставена в яйцеклетка на донор, на която е отстранено собственото й ДНК-съдържащо ядро. След това яйцеклетката ще започне да се развива в епруветка, преди да бъде имплантирана в утроба.

Въпреки че учените са клонирали много бозайници, включително говеда, кози, зайци и котки, хората все още не са в този списък.

„Смятам, че няма основателна причина да се правят човешки клонинги. Клонирането на хора е особено драматично действие и е една от темите, които помогнаха за стартирането на американската биоетика“, коментира Ханк Грийли, професор по право и генетика в Станфордския университет.

Етичните проблеми, свързани с човешкото клониране, са многобройни и разнообразни. Според Британика те обхващат „психологически, социални и физиологични рискове“. Клонирането може да доведе до „много голяма вероятност“ за загуба на живот, както и да се използва от поддръжниците на евгениката. Освен това може да се счита за нарушение на „принципите на човешкото достойнство, свободата и равенството“.

Още фактори

Трябва да се отбележи също така, че клонирането на бозайници в миналото е довело до изключително висок процент на смъртност и аномалии в развитието на клонингите.

А и при клониране не се създава копие на оригиналния човек, а личност със собствени мисли и мнения. „Всички познаваме клонинги – еднояйчните близнаци са клонинги един на друг – и знаем, че клонингите не са един и същ човек“, обяснява Грийли.

Човешкият клонинг, продължава той, ще има само същия генетичен състав като някой друг, но  няма да споделя неговите характер, морал или чувство за хумор. Подобни неща ще бъдат уникални и за двете страни.

Хората са много повече от продукт на своята ДНК. Въпреки че е възможно да се възпроизведе генетичен материал, не е възможно да се пресъздаде точно средата на живот, идентично възпитание или двама души да се сблъскат с напълно еднакъв житейски опит.

Ще има ли полза от клонирането на хора?

И така, ако учените клонират човек, ще има ли някакви научни или други ползи?

„Няма такива, които да сме склонни да разгледаме“, казва Грийли, като подчертава, че етичните проблеми няма как да бъдат пренебрегнати.

Въпреки това, ако моралните съображения бъдат изцяло изключени от уравнението, тогава „една теоретична полза би била създаването на генетично идентични хора за изследователски цели“, пояснява специалистът.

Някои от потенциалните ползи, свързани с клонирането на хора, обаче са отпаднали благодарение на определени научни постижения.

„Идеята за използване на клонирани ембриони за цели, различни от правенето на бебета, например за производство на човешки ембрионални стволови клетки, идентични с клетките на донора, беше широко обсъждана след 2000 г.“, казва Грийнли. Тази насока на изследване стана неактуална след 2006 г., когато бяха открити така наречените индуцирани плурипотентни стволови клетки (iPSC). Това са „възрастни“ клетки, които са били препрограмирани, за да приличат на клетки в ранно развитие.

Интересът се насочва другаде

Професор Грийнли изказва предположение, че клонирането на хора може би вече просто не е „модерна“ област на научните изследвания. Това може да обясни и защо през последните години се наблюдава много слабо развитие в тази сфера.

По думите му редактирането на човешкия зародишен геном сега е по-интересна тема за обществото, като мнозина са интересуват от концепцията за създаване на „супер бебета“, например. Т.нар „зародишно инженерство“ е процес, който създава трайни промени в генома на индивида. Тези промени, когато са въведени ефективно, стават наследствени, което означава, че ще се предават от родител на дете.

Методът е много спорен и все още не напълно ясен. През 2018 г. Комитетът по биоетика на Съвета на Европа, който представлява 47 европейски държави, публикува изявление, в което се посочва, че „етиката и правата на човека трябва да ръководят всяко използване на технологии за редактиране на генома при хората“. Добавя се, че „прилагането на технологии за редактиране на генома при човешки ембриони повдига много етични, социални въпроси и въпроси, свързани с безопасността, особено по отношение на модификации, които могат да бъдат предадена на бъдещите поколения“.

Джордж Чърч, генетик и молекулярен инженер в Харвардския университет, подкрепя твърдението на Грийли, че редактирането на генома вероятно ще предизвика по-голям научен интерес в бъдеще в сравнение с „конвенционалното“ клониране.

„Редактирането на зародишната линия, основано на клониране, обикновено е по-прецизно, може да включва повече гени и има по-ефективна доставка до всички клетки, отколкото соматичното редактиране на генома“, казва той пред Live Science.

Въпреки това Чърч признава, че такова редактиране все още не е овладяно. „Потенциалните недостатъци, които трябва да се отстранят, включват безопасността, ефикасността и равния достъп за всички“, заключва той.

Снимка: Pixabay